вторник, 3 март 2015 г.

ПРИКАЗКА ЗА ОСЕМТЕ

1.
Зима. Студът  все  повече  впива  белите  си  пръсти  в  черната  земя.  Лек, но  леден вятър  прорязва  тъжните  лица  на  хората, скупчени  около  пресен  гроб, изкопан в  селските  гробища. Полето  пустееше,  потънало в  ледена  тишина. Рехав  снежец  падаше  по  прегърбените рамене  на  траурната  церемония. Слънцето  светеше, но  лъчите  му  не  можеха  да  стоплят замръзналите  от   тъга  и  влага  очи  и  сърца. Снегът  продължаваше  да  вали  върху  прясната  пръст... Постепенно  хората  се  разотидоха, отнасяйки  в  сърцата  си  по  частица  от  спомена  за  жената, която  преди  малко  бяха  изпратили - в земята, по  вечния  и  път  в  Бога. До  гроба  накрая  останаха  старец  и  малко  момиченце, което  се  бе  сгушило  в него. Сълзите  на  момиченцето  оставяха  горещи  следи  по  заледеното  му  личице. Очите  на  стареца  бяха  леко  влажни. Той  не  плачеше. Знаеше, че  няма  смисъл, но  човешката  му  природа  понякога  вземаше  превес. Жена  му  бе  местната  лечителка, врачка, баячка. Добра  жена. Никой  не  знаеше  годините  и, както  и  годините  на  нейния  другар  в  живота, застинал  в  този  миг  на  гроба. И  двамата  бяха  малко  странни, но  винаги  се  усмихваха  и бяха  необикновенно  жизнени, винаги  с  позитивно  отношение  към  Живота. Така ги   помнеше   малката  Ина, но  колко  спомени  може  да има  едно  6-годишно  момиченце?! Сега  тя  плачеше, а  сълзите  и  капеха  върху  снежната  земя, изписвайки  прощално  писмо. "Къде  отиде  баба? Дали  ще  се  върне?  И  другите  плачат, а  само  дядо  не  пророни  и  сълза, макар  че  бяха  живели  най-много  заедно   и  толкова  много се  обичаха." Сякаш  прочел  мислите  на детето, дядото  заговори:
- Виж, Ина, краят  не  е  Край !Той  е  ново  Начало. Всички  сме  понесени  в Танцът  на  Спиралата  на  живота. Сезоните  се  превръщат  едни-други, на  небосклона  Слънцето  се сменя  с  Луната. Нещо  идва  на  Земята, после  си  отива  след  определен  период  от  време. Баба  ти  изпълни  дълга  си  тук  и  вече  само  Бог  знае  дали  душата  и  ще  се  върне  на  тази  Земя. Защо  не  плача  ли? - Да, тъжно  ми  е, че  се  разделихме  с  нея  сега, но  знам, че  ще  се  срещнем  на  друго  място  и  душите  ни  отново  ще  са  заедно и  ще  продължим  Пътя  си - в  друго  място, в  друга  форма. Усещам, че  баба  ти  е  около  нас  постоянно. Тя  казва  да  не  тъжим, а  да  си  вършим  неотклонно работата  тук, на  Земята  и, че  скоро  пак  ще  бъдем  заедно  на  Небето.
Докато  говореше, дядо  Скай  гледаше  малката Ина  в  очите, които  вече  не  плачеха, а  бяха  ококорени  от  изумление. Тя  се  опитваше  да  разбере  всичко, което  дядо  и  казваше. Това  за  нея  беше  нещо  фантастично, но  сърчицето  и  казваше, че  е  истина.
- Хайде  да  се  прибираме  вече-каза  дядо  и. -На  това  място  вече  няма  нещо, което  да  чакаме  и  да  се  надяваме да  се  случи. Баба  Тера  си  е  у Дома. А  когато  се  приберем  в къщи, ще  ти  разкажа  приказка, която  ще  пресуши  сълзите  ти  и  ще  върне  прекрасната  усмивка  на  милото  ти  личице.
Така, хванати за ръце, те  поеха  към дома  си, който  се  намираше  на  север  от  гробищата, малко  встрани  от  останалите  селски  къщи. Снежецът  продължаваше  да  вали  и  без  съмнение  до  утре  сутринта  щеше  да  натрупа  преспи. Над  тях  изграчи  гарван  и  кацна  недалеч  от  двамата. От  брезата, покрай  която  минаха, се  отрони  последният  закъснял  лист  и  падна  в  стъпките  на стареца, които  след  малко  вече  не  се  виждаха  от  навалелия  сняг. "Лист  от  плачеща  бреза - Вечност  в  тебе  се  заключва!" Гарванът  изграчи  и  полетя  в  снежното  небе...
2.
У  дома  дядо  Скай запали огън  в   голямата  камина. Когато  пламъците  запяха  весело, дядо  и  внучка  седнаха  да  вечерят. Хапнаха  набързо  от  манджата, която  бе  останала  от  вчера. Бабината  манджа. Нямаха  много  желание  за  храна, но  тялото  си  искаше  своето  и  те  скоро  ометоха  всичко, което  бе  сложено  на  масата. Котката  Джен  и  кучето  Бък, верните  им  домашни  любимци, също  вкусиха  от  скромната  вечеря. След  това  котката  се  изпъна доволно  на  леглото, близо  до  играещите  пламъци,  а  кучето  се  протегна  до  стопаните  си.
Дядо  си  сипа  чаша  червено  вино  и  приседна  до  внучката  си, настанила  се  до  камината. Тя го  гледаше  с  очакване. Вече  се  бе  посъвзела  от  преживяното  през  деня  и  бузите  и  бяха поруменели. Къщата  бе озарена  и  от  пламъците  на  няколко  запалени  свещи.
- Инче - започна  дядо  Скай - сега  ще  ти  разкажа  " Приказката  за  Осемте".
Когато  бяхме  млади,  с  баба  ти  Тера  живеехме  в  планината. В  една  сурова  зимна  вечер  при  нас  замръкна  странник. Не  беше  от  нашия  край. Имаше странни  дрехи, говореше  странно, но  разбираемо. Год, така  се  наричаше  странника. Очите  му  бяха  големи  и  сияещи. Когато  го  попитахме  дали  не  се е  изгубил  из  планината, той  отрече  и  се  усмихна. Каза, че бил  изпратен  специално  при нас, ала  не  каза  от  кого. Трябвало  да  ни  разкаже  нещо  и  да  ни  помоли  да  се  преселим  в  долината  и  да  разказваме  и  на  другите  мъдростта, наречена  "Приказка  за  Осемте". Седнахме  да  вечеряме, а  по  време  на вечерята  той  ни  разказа  една  толкова  пленителна  и  фантастична  история, ала  и  толкова  реална, че  след  като  свърши раказа  си, ние  вече  не  бяхме  същите. С  баба  ти  се  чувствахме  по-мъдри, с  отворени  за  Света  очи. Бяхме  решили  още  от  утре  сутринта  да  започнем  преселването  си  в долината, в  най-близкото  село. Год ни  убеди, че  там  ще  е  най-добре  за всички. Научи  ни  на  много   неща, чрез  които  да  помагаме  на  хората и другите  същества. На  сутринта, когато  се  събудихме, него  вече  го  нямаше. Беше  изчезнал. Не видяхме  даже  следите  му  в  снега, който  още  вечерта  бе спрял  да  вали. С  баба  ти  се  почудихме  малко, но след  всичко, което  ни  разказа  и  показа  Год, приехме  изчезването  му  като  нещо  естествено. А  после, без  да  губим  повече  време, започнахме  преселването  си  тук...
– Дядо, а  приказката?-прекъсна  го  нетърпеливо  Ина.
– Добре, момичето  ми - усмихна се  разбиращо  дядо  и. - Искам  да  ти  разкажа  за  твоите  родители, но  нека  първо  да  започна  с " Приказката  за  Осемте". Слушай  я  внимателно, защото  от  нея  ще разбереш  много. Историята  в  приказката  е  и  нашата  история.  След  като  я  чуеш, ще  разбереш  защо  не  плача.
Малката  Ина  гореше  от  нетърпение. Съзнанието  и  беше  като  една  огромна  отворена  порта  за  Новото; Океан  от  светлина, очакващ  поредните  свежи  струи.
- "Преди  милиони  години - започна  дядо  и - когато  на  небето  имало  повече  звезди, а  планетите танцували  по-вихрено  своя  танц, Небесните  хора  от  рода  на  Мечката  и  Кучето   създали  нас, Земните  хора. Те  дали  по  частица  от  своите  сърца, придали  им  определена  форма и  ги  съединили  в  Едно  чрез  Огъня  на  Любовта. Новите  хора  приличали  много  на  нас, но  помнели  много  добре  своите  небесни  създатели, които  ги  научили  на  всичко, което е   било необходимо  за  развитието  им. Небесните  също  много  приличали  на  земните  хора, но  били  много  по-високи  и  здрави, с  някои  особености  по  телата си. Общували  без  да  говорят, само  с  поглед  и  мисъл. Имали  уникални машини, каквито  на  Земята и  досега  никой  не  е  направил. Живеели  много  дълго, даже  ги  смятали  за  безсмъртни. Да- тук  дядо  Скай  погледна  по-особено  малката  Ина, -  безсмъртието  е  възможно, момичето  ми. То  е   заложено  в  нас, но  създателите  ни  умишлено  са  заключили  някои  механизми  в  нашите  гени, ала  са  оставили  ключовете, с  които  да  ги  отключим  и  задействаме. Тогава  ще  разберем  знанието  зад  заключените  порти.
– И  защо  са  го  направили, дядо?
– Защото, милата  ми,о братното  щеше  да  е  като  при  човек, който  нищо  не  знае  за  огъня, а  ти  му  даваш  кибрит  и  му  казваш  да  запали  огън  в  стая, пълна  с  барут, за  да  се  постопли. Можеш  ли  да  ми  кажеш  какво  ще  стане тогава?
– Бум! - Засмя  се  Ина.
– Да - каза  дядо и,- и  човекът  щеше  да  се  научи  да  лети, преди  да  се  е  научил  да  ходи.
Думите  му  още  повече  засилиха  кикота  на  момиченцето, което  вече  си  представяше  летящ  човек, прелитащ  покрай  ято  врабчета,а  отдолу  под  краката  му - огнена  топка.
Дядо  Скай  също  се  засмя. После  продължи:
– Животът  на  небесните  и  земни  хора  течал  спокойно  и  хармонично. Като  научили  хората  на  много  от  техните  знания, създателите  ни  решили  да  си  ходят. Тогава  един  от  техните  мъдреци  оставил  на човечеството  безценна  книга, която  съдържала  мъдростта  на  Живота - тук  и  във  Вселената. Който  можел  да  я  разбере  и  научи, започвал  да  разбира  всичко. Книгата, обаче, била  кодирана, за  да  могат  само  подготвените   умове  и  сърца  да  я разберат. В  противен  случай  щяла  да  се  повтори  историята  с  кибрита.  И  двамата  се  усмихнаха.
– А  къде  е  сега  тази  книга, дядо?
– Съкровище, тя  е  разпространена  по  цялата  Земя, но малцина  отново  са тези, които  я  разбират  и  могат  да  я  използват  правилно. Това, което  ни  каза  в  онази  нощ странника  бе, че  ще  ни  помогне  да  я  разберем. Тя  била продължение  на  "Приказката  за  Осемте" и  се  нарича    " Книга  на  Вечния  Живот". В  онази  година  баба  ти  бе  бременна с  баща  ти  чрез  силата и  красотата на  любовта  ни. Когато  ни  посети Год, тя  бе  в  третия месец. На  въпроса  как  ще  ни  помогне  да  разберем  и изучим  "Книгата  на  Вечния  Живот", странникът  не  каза нищо. Само  се  усмихна  и  положи  длан  върху  корема  на  Тера... Когато  баща  ти  Дон  се роди, очите  му  блестяха  неземно, също   като  на  странника. Първия  предмет, който  детето  ми  хвана, бе  перото.  То  даже  се  опита  да напише  нещо!
Очите  на  дядо  и  заблестяха. "Явно  така  са  блестели  очите му  и  в  онзи  ден." - помисли си  Ина.
– Докато  Дон  растеше, той  беше  много  жизнено  и подвижно  дете, какъвто   си  остана и когато  порасна  голям. Четеше  много  книги, научаваше  много  за  другите  и  околния  Свят, изучаваше  себе  си. Разбираше  живота  по-добре  от  нас, което  ни  радваше, но  и  ни  плашеше. Пътуваше  много  в сънищата  си, разказваше  за  пътуванията  си  в  Космоса  и   в  себе  си. Доброто  и  любовта  ръководеха  пътя  му. Воден  от  тях, той им  посвети  много  стихове  и  песни, Всяко  нещо  му  даваше  стимул  за  творчество. Често  детето ни  беше  тъжно, макар  и  да  растеше  на  воля  сред  природата. Тъгата  му  идваше  от  това, че  беше  много  чувствителен  и  искрен, а  човешката злоба, лицемерие  и  тъга  терзаеха  сърцето  му. Мечтата  му  бе  да  направи  Света  и  хората в  него  по-добри, по-щастливи.
 Един ден  Дон  изчезна. Къде  ли  не  го  търсихме - никаква  следа. Това  бе  голям  удар  за  мен  и  баба  ти, голяма  мъка. Потънахме  в  дебрите  на  черната  тъга  и  нищо  в  този  свят  не  можеше  да  стопли  сърцата  ни. Мина  една  година. И  изведнъж  около  Великден, сякаш  от   Нищото, у  дома  влезна  детето  ни. Беше  отслабнало, а  очите  му  блестяха  по-ярко  от  всякога, озарявайки  мрачната  и  студена  стая. Не  знаехме  дали  да  плачем или  да  се  радваме. Мина  един  безкраен  миг  на  вцепенение, след  което  двамата  с  баба  ти  избухнахме  в сълзи  и  се  спуснахме  да  прегръщаме Дон.
" – Открих  ключа, постигнах  мечтата  си!" - възкликна  той, усмихвайки  се  тържествено. Ние  обаче  го  прегръщахме  и целувахме, без  да  го  чуваме. Той  беше  жив  и  здрав, той  беше  тук  и  това  бе  най-важното...
Ина  плачеше. Очите на дядо  и  също  бяха  влажни. Той  взе  кърпичка  и  попи  влагата  от  детските  очички. Издиша  дълбоко, пое  въздух  и  продължи:
– След  два  часа, вече  поуспокоени, изслушахме разказа  на  сина  си. Той е  много  дълъг  и  интересен, ала  неслучайно, момичето  ми, ти  разказвам  тази  история, защото  тя е  свързана  с  Приказката. Без  пътуването  на  баща  ти  нямаше  да  разберем  същността  и.
" – Открих  ключа - каза  той - чрез  който  можем  да  отключим  тайната  в " Приказката  на  Осемте". Това  е  един  специален  Танц, на  който  ме  научиха  две  сияещи  същества - мъж  и  жена. Нарича  се  "Танцът  на  Спиралата"  и  чрез  него  хората  могат  да  променят  живота  си, за  да  са  здрави  и  щастливи, за да  разберат  тайните  на  Битието  и  Небитието.  Пътувах  по  една  безкрайна  Спирала  от  светлина  и  любов, където  тези  две  същества   ми разкриха  много  тайни. Казаха  ми, че  постоянно  са  с  мен  и  ми  помагат. Изпратиха  и  на  вас  благословията си. Беше  ми много  уютно  в  тази  Спирала. Усещах  любовта  и  доброто  как  ме  изпълват  постоянно. Това  усещане  пазя  и досега  в  сърцето  си. Съществата  ми  се  усмихнаха  и  ме  изпратиха  сърдечно. Пожелаха  ми  успех  по  Пътя  на  Спиралата   и   ми  казаха, че когато  съм  готов, ще  се  видим  отново, но  вече  на  едно  друго  ниво  на  съществуването  ни. - Пожелай  си  нещо!" - казаха ми.И  аз  си пожелах - нещо, някой, който  да  топли  и  радва  сърцето  ми. "Готово!" - изрекоха  в  един  глас  светлите  хора.
 Благодарих  им  сърдечно  и... в  един  миг  вече  бях  пред  вратата  на  дома  ни. Имах  чувството, че  са  минали  само  няколко  дни, а  то  минала  година! Не  помня  и  как  се  озовах  на  онова  място - просто  си вървях  по  пътя..." - продължи  Дон  разказа  си, а  ние  слушахме, слушахме  и  го  гледахме  захласнати, като   все  още   не  можехме да  повярваме, че  детето  ни  е  тук, завърнало  се  от  една  дълга  разходка, за  която  мислехме, че  е била  в  Отвъдното...
– Сега  разбираш, моя  малка  Ина, защо  ти  раказвам  за  баща  ти  и  "Танцът  на  Спиралата". - Скай  погледна  момичето  в  прекрасните  очи.
– Да, дядо, досега  много  малко  сме  говорили  за  татко. А  какво  си  е  пожелал  той, когато  си  е  тръгвал?
– Да се  срещне с  майка  ти  Лайтлайф, мило  мое. - усмихна  се  нежно  дядо  и.

3.
Огънят  в  камината  бе  отслабнал. Дядо  Скай  стана  от  мястото  си, взе  две  цепеници   и  нахрани  гладните  пламъци. Чашата  му  вече  беше  празна  и  той  я  напълни  отново  с  ароматна  огнена  течност.
– Дядо, не пиеш  ли  прекалено  много? - запита  угрижено  малката  Ина, ала  и  с  неприкрит  интерес  към  отговора  на  дядо  си.
– Съкровище, - засмя  се  дядо  и - вино  мога  да  пия  ден  и  нощ! Не  се  тревожи- когато  пиеш  с  мярка, дори  отровата  е   лекарство. Виното  подхранва  кръвта, прави  те  весел  и  силен. А  моята  мярка  съм  самият  аз. - усмихна  се  отново. – Баща  ти  приличаше  в  това  отношение  на  мен. Обичаше  виното. Изпиваше  няколко  бокала, после  хващаше  перото  и  написваше  нещо  прекрасно.
– А  с  мама  как  се  откриха? - любопитството  на  момичето  се  разпалваше.
– В  планината  се  срещнаха, Инче. Той  бе  излязъл  на разходка, точно  след  като  завърши  ръкописа  на  "Танцът  на  Спиралата". Съзнанието  му  още  летеше  във вихъра на  Танца.  Той  вървял  леко, когато  изведнъж  зад  един  завой  на  планинската  пътечка  видял  майка  ти, обезсилена, просната  на  една  скала. В  същия  миг  над  главата  и  прелетял  сокол, а  Дон  чул  глас  в  себе  си, който  го  накарал да  подскочи  от  изненада:
" ТЯ  Е!" - казал  гласа. Тогава  баща  ти  взел  на  ръце  майка  ти  Лайтлайф  и  я  донесе  в  къщи, където  тя  постепенно  възвърна  силите си  и  укрепна. Увехналата  и  красота  отново  разцъфна  сред  нас, но  главния  "виновник" за  това  бе  Дон. Виждах  пламъка  в  очите му, когато  говореше  за  нея  или  беше  близо  до  майка ти. Огънят  и  светлината  в  нейните  очи  се  сливаха  с  неговите  в  едно  ярко  кълбо  от  светлина  и  любов. Беше  прекрасно! Кълбото  ставаше  от  ден на  ден  все  по-голямо  и  ярко. Майка  ти  бе  прекрасна - с  големи  лешникови  очи, прекрасна  усмивка  и  кафява  коса, съчетала  цветовете  на  есенните  чинари  и  пролетния  бук, с  изящно  тяло. Всички  в  околностите  бяха  омагьосани  от  красотата  и вълшебния и  глас, който  се  носеше  като  елфическа  песен, когато   запееше. Беше  от  богат  род, но  многобройните  свади  в  семейството  и  безкрайните интриги  около  нея  я  бяха  накарали  да  избяга  от  всичкото  това  измамно  благоденствие. Бяха  я  тровили, но  като  по  чудо оцеляла. Преди  да  я  открие  баща  ти, тя  се  криела  в  планината  от  поредната  експедиция, изпратена  от  родителите  и  с  цел  да  я  открият. Наказанието  щяло  да  е  сурово. Лайтлайф  била  отчаяна. На  няколко  пъти  мислите  и  били  обсебени  от желанието  да  сложи  край на  живота  си. Моментът, в  който  Дон  я  открил, бил  един  от  тях. Тя  била  решила  да  се  хвърли  от  скалата  в  хищната  пропаст...
Дядо  и  отпи  глътка от  виното и се  понамести. Момиченцето  го  слушаше  омагьосано. Пред  очите и  се  разкриваше  един  Свят  на  страдания, любов  и  омраза, за  който  досега  не  предполагаше, че  съществува.
– Една  нощ, - продължи  дядо  Скай, - когато  луната бе  пълна  и  ярка, а  небето  чисто  и  обсипано  с  много  по-ярки  звезди, Дон  и  Лайтлайф излязоха  на  разходка. Те  често  излизаха  заедно и затова нощната  им  разходка   не  направи  голямо  впечатление  на  мен  и  баба ти. Мина  час. Ние  с  Тера  разговаряхме, когато  в  един  момент  пред  нас  се  материализира  красива сияеща  жена. Веднага  я  познахме - това  беше  жената  от  разказите  на  синът  ни за  Светът  на  Спиралата.
– Скай, Тера, елате  с  мен. - усмихна  се  тя,  хвана  ни   за  ръцете  и  след  едно  мигване  на  учудените  ни  очи,  се  озовахме  на  една  поляна, изпъстрена с  безброй  цветя. На  поляната  имаше  огромен  каменен  олтар, а  до  него  стояха  майка  ти  и  баща  ти, хванати  за  ръце, а  около  тях  имаше  още три   сияещи същества - двама мъже  и  една жена. Всички  се  усмихнаха  мило  при  пристигането  ни.
–Здравейте! - каза  по-големият  от  сияещите. - Добре дошли  в  тази  вълшебна вечер  на  това  свещенно  място. Аз  съм Войс. Това  са  Лейк  и  Маунт. А  нейното  име  е  Флауър - той  сочеше  към  жената, която ни  беше  довела. Тя  се  усмихна. – Елате  в  Кръга  ни, моля. - подкани  ни  с  жест  Войс.
Ние  бавно  се  приближихме   и  влезнахме  в  кръга, очертан  от  светлина. Дон  и  Лайтлайф  сияеха. Войс  каза: – Сега  ще  извършим  един  много  древен  ритуал, с  който  ще свържем  в  Едно  тези  земни  и  неземни  същества. Към  името  на  Дон  ще  добавим  Знака  на Огъня, на  Духа;  Лайтлайф  ще  дарим  със  Знака  на  Водата, на Вечната Душа. Този  съюз  и  ритуал  са  необходими, за  да  възтържествува  отново  любовта  и  да  се  роди  една  нова  надежда  за  Човечеството - за  по-добър  живот, в  любов  и  разбирателство. Не  случайно  избрахме нощта  срещу  Еньовден, за  да  извършим свещенодействието. Сега  е  Новата  Година  за  всички  земни  същества: Деня  и  нощта, когато Небето  е  най-близо  до  Земята  и  я  дарява  със  своята  благословия и  сила. Това  знание  отдавна  беше  дадено  на  земните  хора  от  нас...
– Дядо, - прекъсна  го  малката  Ина – помня, че  миналата  година  по  времето, за  което  разказваш, ти  и  баба  излязохте  вечерта  и  се  прибрахте на  сутринта с  много  набрани  билки.
 – Точно  така, момичето  ми! - възкликна  дядо  и. - По  това  време, на  този  ден  и  вечер  билките  имат  имат най-силни  лечебни  и  магически свойства. С набраните  билки  баба  ти   помагаше  на  много  хора. Даже  веднъж  с  Еньова билка  съживи  един  кон, който вече почти  бе  преминал  в  Отвъдния  Свят.
Очите  на  Ина  светнаха. - Вълшебно! - извика  тя.
– Така  е, момичето  ми - вълшебствата  нямат  край. Те  са  навсякъде - в  нас  и  около нас. - Дядо  и кимна  с  глава. - Случилото  се  преди  шест години  на  поляната  също  бе  чудо. Щурците  свиреха  непрестанно, звездите  блестяха  ярко, небето  бе  чисто  и  Луната  разпръскваше  светлината  си  по  цялата    Небесната  шир. Ухаеше  божествено.
–Сега  ще  извършим " Танцът  на  Сътворението". - каза  Войс  и се  усмихна  меко. Другите  светли  същества  също  се  усмихнаха  в  отговор  и  заблестяха  още  по-силно. Имах  усещането, че с  Дон  и  Лайтлайф  се  случва  същото. Погледнах себе  си  и  Тера. Ние също  светехме! Тази  вечер  никакво  зло  не  можеше  да  ни  докосне  и  нарани. Това  бе  и  едно  от  откровенията, които  получихме, след  като  изпълнихме "Танцът  на  Сътворението" - който  беше  не   нещо  друго, а  че  всичко  е  Любов, че  ние  сме  безсмъртни  същества, живеещи  в  нея. Това, което  наричаме  зло, е  просто  състояние, дошло, за  да  ни  поддържа  в  равновесие, ако  дори  и  за  миг  нарушим  принципите  на  Живота  и  Любовта. Нищо  не  може  да  ни нарани -  Всичко  е  Преход  и  трансформация  на Единната  светлина  и  енергия.
Всичко  е  съсредоточено  в " Танцът  на  Спиралата", който  баща  ти  изигра  за  пръв  път  на  нашата  планета  онази  вечер. Това  се  случи, след  като  нашият  нов  приятел  Войс  ни  подреди  в  Кръга  по  часовниковата  стрелка.
– Как  така  по  часовниковата  стрелка? - попита  Ина.
– Ей  сега  ще  ти  обясня, момичето  ми. Чакай  само  да  си налея  още  вино, че  от  вълнение  гърлото  ми  нещо  пресъхна. А  ти  искаш  ли? - Усмихна  се  закачливо  дядо  и.
– Ти  пък, дядо! - възкликна  възмутено  Ина, но  после  се  усети  и  се  разсмя. - Не  искам, благодаря! Не  ми  харесва  вкуса  му. Пък  и  съм  пробвала  вече  мъничко... Тя  сякаш  смутено  наведе  очи  и  се  усмихна  хитро.
– Добре, момичето  ми, както  желаеш. - усмихна  се  дядо  и. - Всичко  е  въпрос  на  избор  и  усещане на  момента. Аз  ще  пия  за  баба  ти, която  също  обичаше  виното  и  пиеше  по  една  чашка  на  ден  от  този  еликсир.
Дядо  Скай  стана  и  се  протегна. Няколко  прешлена  пропукаха  шумно. Но  само  след  миг  настъпилата  тишина  бе  взривена  от гръм и  мощно  освобождаване  на  газове. Спящото  куче  се  сепна  и  излая. Котката, която  си  се  изтягаше  блажено  на  кревата  до  камината, за  части  от  секундата  вече  висеше  от  тавана, като  прилеп, вкопчена  в една  греда. Огъня  се  разгоря  по-силно, съпроводен  с  краткотраен  дъжд  от  искри.
_ Дядо! - извика  уплашено  момиченцето. - Ще  събориш  къщата!
– Хубав  човек  лошо  нещо  не  държи  в себе  си, Инче! - каза  едвам  през  смях  дядо  и  продължи  все  по-неудържимо  да  се  смее. – И  баба  ти  така  казваше, но виж - къщата  все  още  си  е  здрава.
– Ама  дядо! Не  прави  повече  така, моля  те! Изплаши  и  Джен  и  Бък. Баба  вече  я  няма. Кой  ще  ни  лее  куршум  за  уплахи?
Думите  на  Ина, вместо  да спрат  звънкия  смях  на  стареца, го  засилиха  още  повече. От  очите  му  вече  се  стичаха  сълзи. Джен  още ги  гледаше  настръхнала  от  гредата, а Бък  бе  застанал  в  бойна  поза  и  гледаше  стопаните  си въпросително. " Горкият  ми  нос!" - Простена  мислено  то. "Още  по-силно  е  от миналия  път."
А  момичето  постоя  още  няколко  секунди  с   присвита  уста  и  юмручета, поставени  под  буква  Ф  на  кръста  си, но  в  един  момент  изражението  и  омекна. Смехът  на  дядо Скай  постепенно  я  завладя  и  тя  започна, отначало  леко, а  после  все  по-силно  да  се  смее  с  мекия  си  глас. Чу  се  втори  залп  и  този  път  прозорците  задрънчаха. – Ужас! - Каза  Ина  и  двамата  прихнаха  и  продължиха  още  по-силно  смеха  си. Момичето  даже  се  хвана  за  коремчето, което  е  заболя  от  смеха. Плачеше, но  за  разлика  от  този  следобед   сълзите  и  не  бяха  от  мъка.
– Баба  ти  много  се  радва  да  ни  види  как  се  смеем, Инче. - каза  дядо  и, след  като  вече се  бяха  поуспокоили. Той  сложи  още  две  цепеници  в  огъня  и  си  наля  още  вино.
– Как  така баба  се  радва  да  ни  види, дядо? - учуди  се  момичето. Тя  чакаше  с  нетърпение  продължението  на  разказа. Сега  само  очите  и  устните  напомняха  за  скорошния  смях. – Нали  вече  нея  я  няма?
– Така  е, момичето  ми, но  умря  само  земното  и  тяло. Душата  и  е вечно  жива в  Духа  небесен. Това  разбрахме  в  онази  вълшебна  вечер, когато  всички  изиграхме  "Танцът на  Спиралата". Сега  душата  на баба  ти  е  около  нас. Тя  ни  вижда  и  ни  се  радва. Усещам  присъствието  и  с  всяка  моя  част  на  тялото, усещам  уханието  и, погледа  и  върху  нас... Докато  дядо  и  говореше, Ина  се  огледа  и ослуша. Не  видя  и  не  чу нищо, но... в   един  момент  усети  нечие  присъствие. Кучето  и  котката  също  го  бяха  усетили  и  гледаха  към  една  играеща  светлинка  на  тавана. Дядо  и  се  усмихна, забелязал  погледите  им.
–Да, Инче, това  е. Ние  сме  искри  от  вечния  Пламък  на  Живота, ние  сме  Пламъка. Приседна  до  камината  и  се  вгледа  в  горящия  огън. - Там, където  всичко  свършва, започва  нещо  ново. Пламъкът ни  създава, пламъкът  ни  изгаря. И  така, докато  не се  превърнем  отново  в  чист  пламък. - Той  се  усмихна  отнесено. – Седни, момичето  ми. Нека  довършим  разказа.
4.
Дядо  Скай  продължи: - Ние  се  наредихме  в  кръг  около  каменния  олтар, който  приличаше  на  пръст, сочещ  към  небето, но   в  него  имаше  и нещо, непознато  за  нашата  Земя:  Формата  му  придаваше   усещане  за  нещо  Космическо.
Това  е  "Пръстът  на  Съдбата" - каза  Войс  и  посочи олтара. - Той  ни  казва, че  ние  сме  Творци  на  Съдбата  си, но сочи  и  нагоре, което  значи, че  винаги  трябва  да  държим  връзка  с  най-великия  Творец, който  е  и  на  Земята и  на  Небето. Подреждайки  се  в  кръг  около  Пръстът  на  Съдбата, ние  чертаем  Символът  на  безконечното  и  вечното  и  заявяваме  осъзнато  пред  Твореца, че  ние  вече  сме  Творци  на  своята  съдба  и  живот. За  целта са  необходими  осем  парченца  от  Пъзела  на  Живота, които  трябва  да  подредим  по  правилния  начин, за  да  се  случи  чудото. А  какво  е  чудото? То  не  е  сложно!- Това  е  хармония  със  себе  си  и  околния  Свят, постоянна  осъзнатост  за  всичко. - Той  спря  за  миг  и  погледна  Дон: – Ти, добри  ми  приятелю, ще  изиграеш  в  кръга  "Танцът  на Спиралата",  за  да  раздвижиш  енергията  така, както  е  било  в  Началото  на  Сътворението  на  Световете. Съзидание  и  разрушение, Живот  и  Смърт - две  спирали, вплетени  в  Единно  цяло.
Във  въздуха  пробляснаха  две  спирали - едната  сияйна, изградена  сякаш  от  звезден  прах, а  другата  блестеше  и  искреше, но с краските  на  непрогледния  мрак.
– Всичко  идва  и  се  завръща  от  и в  Безсмъртната  Любов. Тя е  миналото, настоящето  и  бъдещето ни. Творецът  ни  е  нейна  рожба. Тя чертае  Пътя  ни  чрез  Знака  на  Безкрая / 8/ и  го  постила  със светлина. Войс  направи  знак  с  ръка  и в  кръга  заблестя  една  осморка, една  пулсираща  спирала, изпълнена  със  звездна  светлина.
– Гласът  на  Твореца  се  разнесъл  като камбанен звън  из  целия  Космос. Двете танцуващи  спирали, Светлина  и  Мрак, се  събрали  в  Едно и  след  миг, сякаш  вечност, отново  разгънали  чергата на цялата  Вселена, само  че  този  път  в  нея  трептяли  четири  цвята: Огнен – на  Духа, Морски - на Душата, Земен - на Телата, Горски - на  мислите  и словото. Смесват  се  багрите  и  създават в центъра  си  мрежа  от  осем  перли, които  блестят и  пеят  радостно. Разраствала  се  мрежата. Вселенският  паяк  източва  нишки  от  всяка от  осемте  перли  и  изтъкава  все  по-голяма  и  сложна  мрежа.
–Дядо, - прекъсна  Ина  разказа  на  стареца, изкарваща  го  от транса, в  който се  бе  потопил - аз  си  представих  осем капчици  върху  лист  от  бреза, който  се люлее от   вятъра, който  ги  разпръсква  върху мрежата на  паяка..
– ... и те  се  разпръскват - първо  на  32 капчици, после  на  64  капчици... на  4096  капки... и накрая  отново  се  сливат  в  центъра  на  мрежата. Очите  на  дядо  и заблестяха. - Много  добро  сравнение  и  обяснение  на  процеса  на  Сътворение  и завръщане  в Твореца. Браво  на  теб, момичето  ми!
Малката  Ина  се  смути, бузите  и  запламтяха  от  смущение, но  и  с  гордост  от  похвалата.
–Получава  се  една  пъстроцветна  мрежа  на  Живота - продължи  дядо  и - където  всичко - което  е, което  е  било  и  което  ще  бъде, можело  да  се  обясни  чрез  двете  блестящи  спирали, четирите  цвята  и  осемте  перли.
– Сега - каза  Войс, блестящия  човек - ние  ще  заемем  мястото  си  в  кръга, като  всеки  от нас  осемте  ще  заеме  своето  място  на всяка една  от  перлите. Скай,- обърна се той  към мен - ние  присъствахме  на  твоето  раждане  и  прошепнахме  името  ти  на  твоя  баща, когато  те  кръщаваше. Името  ти  означава  Небе, сила, мъдрост. От  Север  идва  най-голямата  космическа  сила  и  мъдрост. От  тази  перла  е  започнал  живота  на  нашия  Свят, централното  му  Слънце е  там. Ще  застанеш  с  гръб  към  Север,  с  лице  към  кръга. Моля, заеми  полагаемото  ти  се  и  подходящо  за  теб  място.
Аз  му  кимнах и застанах  на  посоченото  място - перла  едно.
Войс  погледна  Тера.
–Тера, името  ти  означава  Земя. Ти  ще  застанеш  с  гръб  на  Запад, с  лице  към  кръга. Това  е  посоката, където Слънцето  залязва, но  също  и  приемането  на  всичко  и  неговата  трансформация; Краят  и  зародишът  на  новото  Начало. Ти  също  се  роди  с  нашата  благословия. Присъствахме  и  на  твоето  раждане. - Той  се  усмихна  и  кимна към  другите  светли  същества, които  отвърнаха  на  усмивката  му. Баба  ти  плахо  зае  определеното  и място  с  гръб  на Запад, перла  номер  седем.
– Лайтлайф, - светлият  се  обърна  към  прекрасната  жена, сияеща  до  сина  ми - Името  ти  означава  Светлината  на Живота. Твоята  кръстница  бе местната  знахарка  и  постоянно  контактуваше  с  нас. Ние  и  казахме  името  ти. Скъпа, ти  ще  си  Водата, Душата на  Живота. Ще  застанеш  с  гръб  към  Североизток, с  лице  към  кръга. Душата  идва  от  Духа, затова  ще  застанеш  отляво  на  Скай - перла  номер  две. - Майка  ти  чевръсто  застана  на  посоченото  място.
– Дон, - погледна  Войс  сина  ми, - ти  ще  застанеш  срещу  баща  си, с  гръб  на  Юг  и с  лице  на  Север. Ти  си  Огън, изразяващ  волята  и  мъдростта, дадена  ти  от  Небето  и  твоя  земен  баща, на  тази  Земя. Ти  си  Слънцето. Духът  на  този  видим  Свят. Водата, - Лайтлайф, е  твоята  невеста. Ти  изгаряш  ненужното  и  даваш  живот  на  несътвореното, озаряваш  тъмнината  с  животворните  си  лъчи. Заеми  своето  място. Баща  ти  се  усмихна  лъчезарно  и  застана  срещу  мен  на  перла  номер  пет.
– Сега  и  ние  ще  заемем  местата си  в  Пъзела  на  Живота. - Войс  направи  жест  към  светлите  хора. - Флауър, - усмихна  се  Войс  на  жената, която  ни  беше  довела. Тя  отвърна  на  умивката  му  с  нежна  усмивка, от  която  въздуха  се  изпълни  с  аромат  на рози. Счу  ми  се  даже, че  някъде запяха  хиляди  камбанки. – Ти  ще  застанеш  с  гръб  на  Югоизток, с  лице  към  кръга. Ти  си  разцъфващата  пролет, Животът  с  безбройните му  проявления, благополучието  на  съществата, Вятъра  в  Дървото  на  Живота. Помагаш  на  Небесната  инволюция  и  даваш  начало  на  Човешката  еволюция, раждайки  Земния  огън. - И  Войс  посочи  сина  ми, в чийто  очи  пробляснаха весели  пламъчета. Флаур  се  усмихна  и  грациозно  зае  посоченото  и място, перла  номер  четири.
– Ти, Маунт, ще  застанеш  с  гръб на  Изток, с  лице  към  кръга, за  да  затворим  Цикъла  на  Небесната  Инволюция  на  Елементите. От  Изток  Слънцето  изгрява  и  се  ражда  нов  ден, нов  живот. Ти  ще  си  Планината, тялото  на  Новия  Свят  и  Новия  живот. Даваш  му  стабилност, а  от  върха  Духът  ще  разпръсква  своите  лъчи. - Той  погледна  към  мен, а  после  отвори  длан и  покани  Маунт  да  застане  с  лице  към  кръга  на  перла  номер  три. Тя  застана  към  Пръстът  на  Съдбата  и  с  лице  към  баба  ти. Тогава  сякаш  въздухът  около  нас  се  уплътни. Усетих  се  тежък  и  стабилен.
– Дядо, прекъсна  Ина  дядо  си, какво  е  Ин...волюция? Много  ми  е  сложна тази  думичка.
Дядо  Скай  се  усмихна. – Скъпа, тази  думичка  обяснява  едни  много  сложни  процеси  във  Вселената, но  се  нуждае  от  дълго  обяснение. С  прости  думи  означава "опростяване, обратно  в развитието". Еволюция  значи "развитие, усложняване". Науката  учи, че  ние, хората, сме най–висшите  същества, и  всичко  в  развитието  на  съществата  се  дължи  на  Еволюция. Това, което  разбрахме  от нашите  небесни  приятели беше, че  това  не  е  вярно. Еволюцията всъщност  е  Инволюция. Ние  се  завръщаме  в  Твореца  си, към  Началото, като  повишаваме  нашите  вибрации  и  осъзнатост. И...
– О, добре! Стига толкова, дядо! - Ина  набръчка нослето  си. - Много ми  е  сложно  още. Искам  най-накрая  да  разбера  какво е  станало  с  Ритуала  и да  чуя  "Приказката  за  Осемте". Току  виж  ми  се  доспало  много, а  утре  вече  може  и  да  не ми  е  интересно. - Момичето  се  усмихна .
–Добре, съкровище. - дядо  и  отпи  от  виното. - Продължаваме. Незнайно  защо  обаче, тази  вечер  виното  ми  много  бързо  изчезва  от  чашата. Сякаш  се  изпарява. Може  би  е  от  топлината? Той  се  усмихна  на  шегата  си  и  продължи:
– Това, което  ти  разказвах  за Еволюцията  и  Инволюцията  също  е  важно, но  ще  ти  го  обясня  по-подробно друг  път. Сега  да се  върнем  отново  на  онова вълшебно  място, във   вълшебната  вечер, която  промени  изцяло  живота  ни. Беше  прекрасно! Щурците  свиреха  непрестанно, обаждаха  се  сови  и  бухали, излезли  на  нощния  си лов. Пълната  Луна  бе  застанала  над  нас  и  Пръстът  на  Съдбата  сочеше  точно  към  нея. Обливаше  ни  едновременно  лунна  и  звездна  светлина, а  също  и  светлината, идваща  от  кръга  и  Символа  на  Безкрая, на  Спиралата, създадена  в  него.  Ние  също  блестяхме.
– Лейк, ти  ще  застанеш  с  гръб  на Югозапад, с  лице  към  кръга  и  Лайтлайф. Ти  ще  си  безкрайният  Океан, в  който  се  намира  всяка  душа, дошла  в  земно  тяло. Ти  ще  си  спокоен  пристан  за  неспокойния  Дух, когато  същия  се  прояви  на  Земята. Моля, присъедини  се! - Войс  се  поклони към  Лейк, който  отвърна  на  поклона  и  зае  мястото  си-перла  номер  шест. Усетих  как  сякаш  съм  се  потопил  във  водите  на  спокойна  река. Изпълни  ме  спокойствие.
–Дойде  и  моят  ред  да  заема  мястото  си  в  кръга, за  да  попълним  и  осемте  принципа  на  Вселенския  пъзел  на  Живота  вечен. Името  ми  е  Войс. Аз  влизам  в  ролята  на Гласът  на  Бога, прозвучал  в  Началото на  Сътворението  и завърнал се  в Него  след  Края  на  процеса - като  Гръм, освобождаващ  душата  от  земното  и  тяло. Свободна, тя  се  завръща  отново  в  Твореца, в  Началото, в  перлата, чийто  символ е  Небето. - Войс  погледна  на Север, където  аз  стоях  и  продължи: - Аз  съм  безграничния  творчески  импулс, който  пронизва  всичко  живо; Аз  съм  изявата  му. Сега  заставам  с  гръб  на  Северозапад, с  лице  към  кръга и  към  Флауър - моят  израз  във  видимия  Свят. Нека  се  хванем  за  ръце  и  да  изречем  свещенните  древни   думи, които  ще  ни  пречистят  и  заредят  с  енергия, като  хармонизират  душите  и  телата  ни  с  настоящето  време  и  енергия. Войс  разпери  ръце  и  ние  последвахме  примера  му, като  се  заловихме  един за  друг  в   кръга. Земята  се разтресе  под  краката  ни, след  което  труса  спря, но  започнахме  да  усещаме  засилващите  и  се  вибрации. Светлината  в  кръга  стана  по-ярка  и  наситена.
– Сега, - заговори Войс  с  глас, който  идваше  сякаш  от  дълбокия  Космос - ще  произнесем  словата, които  бяха  изречени  в  Началото  на  Сътворението  и  създадоха  Света. Повтаряйте  ги  след  мен. След  като  ги  кажем, ние  вече  ще  знаем  всичко, ще  отключим скрития си  потенциал, за  да  се  реализираме  пълноценно  като  осъзнали  се  същества - тук  и  сега, завинаги. Ще  виждаме  миналото  и  бъдещето  и  ще  можем  да  пътуваме  към  тях  и  в  тях; Ще  раберем  кои  сме   и  какви  са  задачите  ни, дадени  ни  от  Твореца  при  нашето  раждане.; Ще  бъдем  вече  Нови  хора, нови  същества, по-добри  и  любящи, по-можещи  и  ще  можем  да   помагаме  по-добре  на  останалите. Всеки  ще  го  направи  по  начина, който  усеща  най-близък  до сърцето  си. След  като  произнесем  думите, Дон  ще  изпълни  магическия  "Танц  на  Спиралата", който  ще  ни  пречисти  и  обнови, като  затвърди  в  нас  придобитите  знания  и  умения. Танцът  е  магически  инструмент. Той  подрежда  по  правилния начин  всичко  в  нас  и  около  нас. Това  е  "Танцът  на Живота"- в  нас  и  в  Света...– Е, приятели  мои - рече  с  тържествен  тон Войс - да  започваме. Нека  Бог  направлява  словата  и  стъпките  ни  в  РИТУАЛА и  " Танцът  на  Спиралата!
– Дядо, а  баба  Тера  оттогава  ли  се  научи  да  лекува? - погледна  Ина  въпросително  дядо  си.
– Съкровище, тя  и  преди  помагаше  на  хората с  билки, баяне  и  врачуване, но  след  онази  вечер  тя  стана  много  по-добра  в  това, което  прави. Затова  хората  говореха  за  нея, че  прави чудеса. Много  я  обичаха... - В  ъгълчето  на  окото  на  стареца  проблясна  сълза. Той  погледна  към  светлинката  на  тавана. Пламъците  горяха  равномерно, цепениците  леко  пукаха. Свещите  хвърляха  матови  отблясъци  по  стените.
– А  ти  какво  разбра  и  научи  в  онази  нощ, дядо? - любопитно  попита  момиченцето.
– Аз, слънчице, се  научих  да  ЗНАМ! - засмя се  дядо  и, а  усмивката  му  се  разшири  още  повече  при  учудения  и  недоумяващ  израз  на  момичешкото  лице. – Да, каза  той вече  сериозно. – Научих  да ЗНАМ. Ала  не  искаш  ли  да  довършим  първо  разказа за  Ритуала  и  "Танцът  на  Спиралата", и  после  да  ти  разкажа  за  моето  умение? Вече  сме  почти  накрая.
–Добре  де, добре! - каза  леко  разочаровано  Ина, ала  и  се  искаше  вече  разказа   на  дядо  и  да  свърши, за  да  започне  обещаната  от  него  вълшебна  приказка.
И  така, Войс  започна  да  произнася  думите  бавно  и  тържествено, а  ние  повтаряхме  след  него. - продължи  дядо  Скай. - Вибрациите  от  земята се пренесоха  в  нозете  ни, после в  краката, завладяха  цялото  ни  тяло  и  съзнание. Дланите  ни  горяха  и  трептяха  все  по-силно. Ние  светехме  и  светлината  миг  след  миг  се  усилваше. Около  нас  се  образува  сфера, която  постепенно  обхвана  поляната, района  около  нея, страната  ни, цялото  небесно  кълбо, целия  Космос...
"О, свещенна Майчице  Земя!
Творецо  наш, велик  Баща! -
Едно  са  веч  Духът, Душа  и Тяло,
Творецът  и  Творбата  са  Единно  Цяло!
АЗ  СЪМ  ТИ! " -
прозвучаха  последните  ни  думи  и  сферата  беззвучно  експлоадира.Останахме  в  безвремие, в  безмълвна  тишина. Всичко  е  Любов  и Светлина!
Ина  стоеше  с  отворена  от  удивление  уста, вторачена в   дядо  си. От  него  искреше  такава  неземна  светлина, каквато  досега  не  бе  виждала. Беше  се  подмладил.
– Ние  сме  безсмъртни същества  във  Вечната  Любов, можем  и  знаем  Всичко. - каза  дядо  и, като  постепенно  светлината, струяща  от  него, почна  да  отслабва. - Усещане  за Единство  и  Цялосност, Хармония, Мъдрост  и Любов - това  е, което  ни  даде  Ритуала  и  което  запазихме  в  нас  завинаги.
– О, дядо! - прошепна  Ина, гледайки  с  възхита  дядо  си. Котката  Джен  и  кучето Бък  също  го   гледаха  с  възхищение  по  кучешки  и  котешки, ако  изцъклен  поглед  и изплезен  до  земята  език  може  да  се  приеме  като  израз  на  възхита. В  друг  случай  при  вида  им  момиченцето  сигурно  би  се  затъркаляло  от  смях, но  разказа  на  дядо  Скай  бе  създал  такава вълшебна  атмосфера, състояние  на  безвремие  и  издигане, че  нищо  друго, освен  тишина  и  разтваряне  в  момента  не  можеше  да  съществува. За  няколко  минути  всичко  в  къщата  притихна. Само  огънят  в  камината  пееше  Вечната  песен  на  живота.
– Дядо - наруши  тишината  Ина - какво  стана  след  това?
Дядо  и  отпи  от  виното, раздвижи  очи, сякаш за  да  намести  спомените  в  главата  си  и продължи  с  по-тих  глас  от  обичайния: –  Когато  изрекохме  думите на  Ритуала, ние  отворихме  очи. Сияехме. В  радиус  от  около  100  метра от  нас  всичко  блестеше, окъпано  в  розова  светлина. Усмихвахме  се.
– Дон, - обърна  се  тържествено  Войс  към  баща  ти - сега  е  твой  ред  да  изиграеш  "Танцът  на  Спиралата"  и  да  предадеш  чрез  него  посланията  от  Ритуала  на  всички  същества - на  Земята  и  в  Космоса. Танцът  ще  отключи  творчеството  в  тях, скритите  им  способности  и  сили; Ще  ги  пречисти  от  болестите  и  злото, ще  им  даде  мъдрост  и  ще  ги  изпълни  с  Любов. Така  те  ще  станат  по-добри  и  любящи, Творци  на  Живота  си, по-осъзнати  и  ще  преоткрият  Пътя  си  към  Твореца  свой. "Танцът  на  Спиралата" е  всъщност " Танцът  на  Живота". Ето  затова  всеки, който  е  докоснат  от  него, ще  нареди  правилно  Пъзела на  живота  си, ще  бъде  в  хармония  със  себе  си  и  околните. Танцувай, приятелю  и  носи  на  всички   любов  и  светлина, здраве  и  мъдрост!
И  баща  ти  застана  пред  мен. Усмихваше  се. Аз  му  се  усмихнах  в  отговор:- Танцувай, момчето  ми - казах, сбъдни  мечтите  си. - Дон  само  ми  кимна  и  в  този  миг  започна  да гори  в  нетленен  пламък. Започна  да  се  движи  по  сияещата  на  земята осмица, Символ на  Безкрая.
" - Огън,  Дърво, Земя, Вода,
 Огън, Дърво, Земя, Вода-
 Танцът  на  Спиралата  играя!
Всяко  зло  във  мен  се  разрушава-
Танцът  на  Спиралата  играя."-
Дон  говореше  и  се  движеше  обратно  на  часовниковата  стрелка, а  небето  над  нас  се  оцвети  в  Огнено, Горско, Земно  и  Морско-цветовете  на Четирите  Елемента. Сина  ми  играеше Принципа  на  пречистването.
 "- Огън  злото  в  нас  изгаря,
 Вятърът  го  разпилява,
 а  Земята  го  попива.
 Влагата  го  след  това  измива."
– Сина  ми  произнесе  думите  на  Принципа  общо  четири  пъти, движейки  се  обратно  на  часовниковата  стрелка. Застана  отново  пред  мен  с  лице на  Север, усмихна  ми  се, но  очите  му  говореха, че  той  вече  не  е  само  тук, а  е  и  някъде  много  далече.  Той  продължи  танца  си, но  вече  по  часовниковата  стелка:
" – Няма  зло  и  Огъня  гори,
 ново  тяло  той  си  сътвори-
 Вода, душата  чиста,
 сътвори  Земята,
 и  всички  те  се  проявиха  чрез  Дървото/Вятър."
- Дон  казваше  думите на  Съзидателния  Принцип  и  докато  говореше, ние  виждахме  картини  на  изплуващо  от  морето Слънце, на  безкрайни  гори  и  могъщи  планини, ливади  и  живи  същества  по  целия  Свят. Четирите  Стихии  ни  пречистваха, четирите  Стихии  ни  изграждаха  наново.
 "- Огън, Вода, Земя, Дърво,
 Огън, Вода, Земя  и  Вятър -
 съграждай, рушейки  илюзорния  Театър!
Няма  зло  и  Огънят  гори... В " Танца  на  Спиралата " включи  се  ти!"
-Дон  застана  отново  пред  мен  и  ми  се  усмихна. Беше  произнесъл  всички  думи  от  Танца  и  в  този  миг  с  мен  и  другите  се  случи  нещо  неописуемо. Сякаш  една  невидима  стена рухна  пред  очите  ми, скриваща  истинският  Свят  от  мен. Стъписах  се. Погледнах  Тера и  Лайтлайф. Явно  и  с  тях  се  бе  случило  нещо  подобно. Неземните  ни  приятели  сияеха  още  по-силно. Бяха  затворили  очи  и  се  усмихваха.
– Хайде, да  изиграем  Танцът  заедно! - каза  весело  баща  ти  и  ние  не  усетихме  кога  се  включихме  в  кръга и  последвахме  стъпките  му. Спирала  след  спирала, чертаехме  своя  нов път  в  живота, подреждахме  го  хармонично  и  изпращахме  любов  и  светлина  на  всички  същества. Полетяхме. Бяхме  искри  и  пламъци  от  Вечния  Огън  на  Живота. Бяхме  капчици  вода  от  най-древният  океан на  Вселената. Бяхме прашинки  от  първата  и  земя. Бяхме  зелени  листенца, понесени  в  неспирен  танц  от  Космическия  вятър.
– Вълшебно! - възкликна  Ина, която не  можа  да  сдържи  вълнението  си. Пред  очите  и  бе  цялата  картина  и  тя  бе  в  картината, понесена  във  вихъра  на  Танца.
– Така  е, съкровище, всичко  е  вълшебно. - Дядо  Скай  изтри  сълзите  от  възторга  и  екстаза, които  отново  преживяваше. - Когато  приключихме  Танца, вече  не  бяхме  същите. Нищо  не  беше  същото. Изчезна  пелената  пред  очите  ни  и  ние  видяхме  Живота  и  Света  в  истинската  им  светлина  и  същност. Бяхме  подмладени, по- добри и  по-мъдри. Лека полека  се  приземихме, като  ефирни  перца  кацнахме  на  земята  в  кръга.  Пръстът  на  Съдбата  сякаш  сочеше  всеки  един  от  нас.
– Приятели, дойде  моментът да  се разделяме. - Обърна  се   Войс  към  всеки  от нас  и  ни  се  поклони. Ние също  му се  поклонихме, като  сторихме  поклон  един - друг. - Земни приятели, не тъгувайте! Ние  винаги  сме  с  вас, пазим  ви  и  ви  помагаме. Любовта  е  връзката  между  душите  ни. Така  било  е  и  така  ще  бъде! А  сега  нека  оставим  Дон  и  Лайтлайф  да  изпълнят  дълга си  - пред  себе  си  и  Твореца  и  да  създадат  ново  Начало  на  човечеството, чиито  семена  посяхме през  тази  вълшебна  вечер. Бог с вас!
Светлите  се  събраха  около  Войс и  ни  се  усмихнаха:
-Вечен  Живот! - каза  Флауър.
– Стабилност  и извисеност! - произнесе  твърдо  Маунт.
- Любов  и  мъдрост! - каза  Лейк.
– Аз  съм Ти! - Войс  направи  жест  от  сърцето  си  към  нас  и  ни  се  усмихна. – Бог  с  вас!
Ние  направихме  същият жест  към нашите небесни  приятели. – Бог  да  е  с  вас  също! - произнесохме  аз, баба  ти, Дон и  Лайтлайф. От  очите  ни  капеха сълзи от  тъга, че  нашите  приятели  си  отиват, но  и  с  надежда, че  скоро  ще  се  срещнем  отново. Съществата  ни  помахаха  за  последно  и  полетяха  към  лунния  диск  и  преди  да  го достигнат, изчезнаха  сякаш  в  него. А  ние  трябваше  да  се  прибираме  вече. Аз  прегърнах  баба  ти  Тера  и  се  отправихме  към  къщи, давайки  на  Дон  и  Лайтлайф  своята  благословия.
– А  с  мама  и  татко  какво  се  случи? - учуди  се  Ина.
– Те, момичето  ми, останаха  до  Пръста  на  Съдбата, за  да  изпълнят  повелята на  сърцата  си  и  Любовта... След  9  месеца  се  появи ти,  слънчице. Кръстихме  те Ина. Името ти  значи  хармония  между двете  космически  спирали, енергиите, наречени Ин  и  Ян, Светлината  и  Мрака. Ти  расна  здрава  и  щастлива, огрявана  от  любовта  ни  и  благословията  на  небесните  ни  приятели, които  често  ни  посещаваха. А  преди  две  години,  когато   се  появиха отново,те  носеха  послание  за  Дон  и  Лайтлайф. Родителите ти  трябваше  да  свършат  нещо важно  в една  далечна страна, но  за  това  ще  ти  разкажа, когато  пораснеш  още  малко. - Дядо  Скай  се усмихна  закачливо.
–Хайде  Инче, да  си лягаме  вече, че  зазорява, а  и  доста  вино  изпихме  тази  вечер.
–Ти, ти дядо, пи  много! Аз  не  съм  пила! - възмути  се  Ина, но  веселия  смях  на  дядо  и  я  разведри Дядо  и  отново  се  шегуваше. Как  можеше  един толкова  мъдър  човек като него  да  бъде и  толкова  забавен. Като  дете  е, проумя  Ина. На  нея  не и се  спеше  много, но  клепачите  и  вече  започваха  да  залепват  от  лепилото  на  Сънчо.
– Хайде  вече  да  си  лягаме, слънчице. Утре  ще  ти  разкажа  повече  за  майка ти и  твоя татко, ако  желаеш.
– Искам, дядо. - Ина се  прозя  и се  протегна. Кучето  и  котката  отдавна  спяха  сладки  сънища, помръдвайки в съня  си  само  по  някое  ухо  и  мустаче.
Дядо  Скай  сложи  един  голям  пън в  пламъците, за  да  поддържа  огъня  жив, изгаси догарящите  вече  свещи  и  си  легна. Ина  вече  се  беше  сгушила  под  одеялото  и  гледаше  бледнеещите  звезди  през  прозореца.
–Дядо, а "Приказката за  Осемте", която  щеше  да  ми  разказваш? - попита сънено  тя, отплувайки все  по-далече  в  Царството  на Съня.
–Това, което  ти  разказах, беше  приказката, съкровище  мое. - каза  дядо  и  я  прегърна.
–О, Много  хубава  приказка! - прошепна  унесено  тя  и  се усмихна.
–Лека  нощ, слънчице! усмихна  се  дядо и  и затвори  очи.
– Лека  нощ, дядо!-каза Ина  и  затвори  очи. "Лека  нощ  татко  и  мамо! Лека  нощ, мила  бабо!" - рече  наум  тя  и  видя  всички  герои от Приказката  на  онази  ухаеща  цветна  поляна  във  вълшебната  нощ. Те  танцуваха  и  тя  затанцува  с  тях. Танцуваха  безспир,  танцуваха  и  се  усмихваха..."
Момиченцето  усети  в  съня  си  как  някой  я  гали  и  се  усмихна. Четири  светли  същества  гледаха  спящият  старец  и  сгушеното  в  него  момиченце  и  също  се  усмихваха. До  тях  пристъпи  още  една сияеща  жена.
 "- Мисля, че  вече  е  време  да  тръгваме, приятели.“ - Безмълвно  рече  тя, а  другите  и  се  усмихнаха   и  кимнаха  в  отговор. Тогава  всички  се  хванаха  за  ръце и  се  превърнаха  в слънчеви  лъчи, които  напуснаха  стаята през  прозореца  и  се  сляха с  изгряващото  слънце. Кучето  им помаха  за сбогом с  опашка, а  котката  само лениво  се  протегна:" - Нищо  необичайно", измърка тя  тихичко." - Да  знаят  те   аз  какви  неща  виждам  и  знам  само..."
Още  докато  си  го  мислеше, пред  очите  и  се  материализира  Год, странника. Той  се  усмихна  на спящите  и  слънчева  светлина  заля  чистите  им  лица. Те  също  се  усмихнаха  в  съня  си, понесени  в  "Танцът  на  Спиралата". Год  намигна  на  сащисаната  котка, погали  кучето  и  остави  една  книга  до  главата  на  малкото  момиченце. Постави  дясната  си  длан  до  сърцето си и  после  сякаш  се  стопи  във  въздуха, оставяйки  след  себе  си  мир  и  любов, а  също  и  една  учудена  до  безкрайност  котка. А  кучето  си  гонеше  опашката, въртейки  спирала  след  спирала...
Книгата  се  казваше " Момиченцето, което  търсеше  Четирите  вятъра".
Дончо  Кръстев

22.01.2015  година